Art is like masturbation.

Design is like sex.

 
"Антихрист" на Ларс фон Триер

Използвам вниманието ви, за да изкажа вълнообразния си възторг от "Антихрист". Не искам да подминавам факта, че известно време след края му възторгът ми имаше дълбоко отрицателни стойности – дори си помислих, че от прекалено доверие към автора съм допуснала безпътен творец да убие напразно половината ми нервни клетки. Вероятно от лявото полукълбо.

По-скоро имам предвид вълнообразния си възторго-ужас. От друга страна, нямаше как да не подходя с доверие към филма след равносметката, че в живота ми съществува вододела Преди и След "Dogville".


кадър: Antichrist

вредата
Първото настръхнало следствие от филма беше, че легнали в леглото, след двата часа прекарани в черна тъмнина и страх (известно време с ръка на очите, честно казано първия път като гледах филма пропуснах сцената с кастрацията), трябваше да заспим черен сън в най-черната нощ, измъчени и разочаровани от света. И от снобското в изкуството. Светкавично овладявахме истеричните вълни, които се надигаха при мисълта за това, което сме правили друг път преди заспиване. А от неволното докосване с пръстите на краката, потръпнахме вцепенени. Минах и аз като професионалните критици през въпроса "какъв беше смисълът на тоя ужас?" А и през отговора: "това не е за мен".

колебанието
Ден след това се чувствах все така. После споменът за изненадващия край на филма с многото жени без лица, които излизаха иззад храстите в горската падина, увлече мисълта ми. Предчувствах облекчение. Обмислих тезата, че вероятно отново не става въпрос за никакъв мъж и за никаква жена. Направо дори никакви хора. Нищо лично. Просто драмата на мирозданието, пренесена на вътрешната сцена на личността по рецептата на фон Триер, вероятно след експерименти в личната му психо-лаборатория. Вече по-малко се боях от храстите, преплетени като черни ръце, от лудостта и тъмнината, от ножиците и средновековните мъчения, дори от намека, че черната жена вижда момченцето да се качва на прозореца и продължава да стене с вдигнати крака на фон от класическа музика.
И от: злото В МЕН.

Нека изясним понятията.

"Женското"
Да започнем с това, че жената не беше никаква жена. Тя нямаше име, възраст, професия, националност. Тя беше нещо повече – "Женското". С типичните за него памет и минало, тяло и инстинкти, Душа. Всички мили, любовни и радостни чувства също са тук за щастие, но за тях в случая не се говори, иначе щяхме да гледаме любовна история. Тук режисьорът третира типичните проблеми на Женското – нужди и страх. Тримата просяци, тримата молители, тримата нуждаещи се или може би просители – тъга, мъка и отчаяние, бяха разположени в дома ѝ.

Според скандинавската приказка трите просяка са образ за пилеене в конфликтността на страха вместо в действието. Към Женското още спадат нуждите на тялото, дома и детето, нуждата от взаимност и радост. Все нужди неудовлетворени, т.е. страхове. Страх от материята, неизбежната връзка на плътта със смъртта, страх, че много от здравите семена няма да живеят – като желъдите. Страх от опасностите в природата, от смъртта, от болката, от изоставянето, от бедността. От вторичната роля на женското. От отделеността и самотата. Страх от злото. Страх, че страхът е злото. Че женското е отделно. Че Женското е изпаднало и отделено по зла воля. Че Женското е злото. И то е в мен. И във вас.
Изобщо: Страхът.
Вторични образи на Женското бяха още: погребението, болката, треперенето, високите треви, папратите, телата, гората, тъмнината, къщата без електричество в мъглата, рекичката в теснината, пещерата-дупка. Трите животни – сърната с мъртвороденото сърне, което висеше от нея; лисицата, която ядеше вътрешностите си и гарванката, която се беше заровила сама в хралупата. Най-вероятно те съответстват на тримата просяци. Приемането на чуждото мнение /в изследванията ѝ/. И най-вече – предпочитанието на женското да се самонарани пред това да нарани. Поне, докато не пожелае собствената си смърт, заснета външно като автокастрация. При толкова символизъм се учудвам, че семейната вила не се оказа натурална топло-влажна пещера.

В секса жената представяше сетивно-инстинктивната страна. Мъжът – творчески-активната. Сексът, който правеха в началото приличаше на райски танц. В края – на Армагедон.

"Мъжкото"
Мъжът беше типичен образ на Мъжкото начало – съзнанието, волята, Духа, с неговите характерни белези: активен, силен, безстрашен, обективен, студен, изследователски, контролиращ психиката, движеща сила в секса, спасяващ слабите, овладян. Неподатлив на болката. На страха. Сякаш без нужди, безтелесен. Но сам. Близките му бяха самотни с него. Не ценеше чувствата им. Той беше център на съзнание, те бяха негови "обекти". Неговото мъжко "обичам те" беше въпрос на решение. Е, и стегнатият задник не е за подминаване. Всъщност, Женското трябваше да има по-меки и аморфни форми, но това освен на творческа свобода може да бъде отдадено и на типичния образ на Луната от първа четвърт – жената-амазонка.

Вторични образи на Мъжкото бяха: действията му – анализите, упражненията, излизането в нощта навън, бягството с тежестта в крака, паленето на клечките кибрит в тъмната бърлога, и накрая единствените слънчеви кадри в "лентата" – от последните сцени с неговото лице.

А момченцето с мечето беше малкият мъж, който носеше мечка, женски символ, и важно ѝ показваше света. Както прецени. Деформациите на крачетата му бяха знак за опита на женското да изрази трудностите си като ограничи свободата на Мъжкото, подобно на тежестта, която в тази побъркана "самозащита" навинти в пищяла на Уилям Дефо. Двете наранявания бяха два знака за тежестта на материята, която гнети женското, а пощадява мъжкото. На желанието принуди Мъжкото да разбере колко трудно се живее с тяло и властта на вездесъщото "ТРЯБВА" на битието.

кулминацията
Отново както в "Dogville", авторът активира кошмарни страхове – огромни и вонящи като сметище и канализация на милионен град едновременно. И отново пусна в ход катализатора на очистващия процес в последните минути.

Раненото Мъжко успя да надделее болката и страха. То освети бърлогата и гората с присъствието на духа. Пребори се с най-големия страх на света – страха, че сме лоши още по рождение, откакто сме избрали да сме отделни от цялото и Бога, за да станем индивидуалности. Същият порочен страх, първоначално обявен за женски по произход. Заради който привържениците на християнството определят първо уклончиво, а после и категорично Женското като паднало и греховно.

Край на дефинициите. Говорещата лисица беше първият знак за диалог, за смесване и установяване на контакт между двата полюса. Предвестник на хаоса във време на големи промени. Лисицата като основен символ на разума /спомнете си от приказките нейната хитрост, която определя значенията ѝ на вестоносец, пратеник, хитрец, посредник/ проговори на тема "Женско", събирайки полюсите – затова и думите ѝ бяха пророчески. Това беше гранична случка. На границата между мъжкото и женското протече събитие. Първо пращане на парламентьор на бойното поле.

въпросът
От тук нататък изравняваме дишането, спираме за минута и гледаме как библейският въпрос за грехопадението, въпросът за противопоставянето между волята и чувствата, между мъжкото и женското, който така или иначе е част от нашата психихогенеза, очаква и даже намира своя отговор.


кадър: Antichrist

отговорът
Изследователската лаборатория: личността на автора.

В кулминацията низкото в Женското се самонарани и се остави да бъде удушено. Бе изгорено на клада, за да намери здравото в Женското новия си, чист от недостатъци вид в лицето на вечно подкрепящата и влюбчива, мека и безлика, спокойна и радостна женска сила. Заедно с отказа от Аз-а, който женското неизбежно прави.

Мъжкото откри авгиевите обори и ги изчисти.

В първите свежи лъчи от последните кадри, жените без лица и очи знаеха без колебание накъде да тръгнат, за да намерят мъжкото и да го подкрепят. Не да го разпънат.

Естествено тук няма какво повече да се говори – филмът е прочит на библейския сюжет за отделянето на полюсите и грехопадението. За падението чрез познанието и разделението. Чрез полярността. В рамката на личността чрез пола.

Колко евангелско. И колко митологично. Подобно на борбата на Херкулес с Медуза /която е основен женски символ/. И подобно на убиването на безформеното чудовище Питон, скрито в Пещера в подножието на храма, от любимецът на боговете Аполон. Та нали въпросното чудовище е образ на страховете, енергийно поместени в долните ни чакри. Та, въпросното безформено чудовище било прободено и изгорено. Това пък довело до онзи връх на Човека в Бог.

ползата
А аз, след този Ларсов филм, с любопитство очаквам резултата от това психо-химическо чистене. Дори знам къде ще се появи той. У дома, в настроенията, в леглото. И се чувствам по-сигурна в ролята си на човек. И на жена.

проверка на верността на разсъжденията
Накрая открих, че авторовият замисъл е бил скрит още в началото, пак както в "Догвил", в единственото значително име, което присъства в сценария. "Еден". И в заглавието.

Съдейки по заглавията на файловете с филма работното заглавие не е "Антихрист", а "свети Антихрист" или "света Антихристина". т.е. всеки полюс да си знае мястото и да си носи отговорността. Прекалено наказаните са мъченици и светци. И този страховит химн е химн за реабилитиране на женското. За начина, по който това може да се направи – с трансформация на страха и прошка за всички и за себе си. "света Антихрист" е образ на злото, но и на начина да бъде спасена занемарената и не-опозната част на човешката личност.

преговор
В лентата намерих филм-крясък за реабилитация на Женското. Нуждата и чувството са женски и безпомощни, и с голяма надежда чакат своето спасение от Съзнанието-Духът-Мъжкото. Вече 20-30 века. А то – Съзнанието, все още е заето с това да завладява и побеждава другите, вместо да спаси собствената си Женска душа от нищетата, разсипията и стигането до просешка тояга във вътрешното царство, царството на чувствата. Мъжкото дори обвинява Душата за виновник за опустошенията. Но истината е друга – не само Женското е паднало с разделението под дървото на познанието, с половото съществуване. И Мъжкото и Женското са.

Всъщност и Мъжкото създава също толкова разделение под формата на Аз, Его, личност и индивидуалност. Женското е ангажирано с това какво да чувства по въпроса. Самоомраза. Прицелът на Мъжкото във външния, а не във вътрешния свят, е неговият грях. Този прицел е неговото разделение, мъжкият дял от грехопадението. Иначе казано, първородният грях е противостоенето между воля и чувства. Мотивация според действията на другите и външния свят, вместо според собствените чувства. И от обратната страна – неспособността на закърнелите чувства да различат осененото от истинския Дух.

Свещеният джихад е война до смърт, но не с външните врагове. Свещеният джихад е борба до смърт с всеки страх и всяка мъка, изстрадани, минали, но непростени, заразяващи с отчаяние Женското вътре в нас.

Гората, постлана с непогребани голи тела бе символ на тези неизличими спомени. На мъртвите души от хилядите прераждания, които гният в шумата на времето, самоубити. Нали знаете, в книгите пише, че след смъртта душите се разграждат, а духът остава. С удушаването от Мъжкото на самоомразата в Женското, всички тези души бяха освободени, спасени за живот и слети в една душа. Именно тя тръгна след Мъжкото в лицето на горските животни и жените без лица. Именно това Духовно слънце направи цялата гора светла и жива. Подобно на Христос, който се венчава за Земята.

Вековната неправда за вината на Женското е измислена и изиграна от Мъжкото в опита му да се спаси от своята вина, че не успява да създаде като Господ Бог този райски живот, който помни. Тази неправда е повторена и припята с нежен глас от Женското, което покорно следва своя крал. Затова то мрази себе си. И се самоубива циклично. Всъщност, Мъжкото мисли и действа партикуларно, то създава тази реалност. А Женското я повтаря. И поема вината върху себе си. Затова и името на филма всъщност е "Свети Антихрист". Познайте заради кого е сменено това име?

завесата пада
Но нека махнем с ръка и забравим тази драма. Това е просто кризата на израстването на човека. Знак за бъдеща зрелост и край на драмите на пубертета на човешкия род. Род, който скоро ще стане подобен на Отца-Майка си.

според автора
"На пресконференцията след премиерата, авторът определя филма за свое върхово постижение, защо ли?" Естествено, темата на филма е създаването на материалния свят, падението и възнесението на човека. Каква по-основна тема би могъл да коментира някога?

Той лично описва седмиците, в който е писал сценария за филма, както и самото заснемане като най-депресиращите в живота си.

На въпроса на журналист за преливащия ужас и садистичните секс сцени във филма, той отговаря: "Някои неща не е хубаво да се анализират. А и моите обяснения винаги са глупави." "Бях воден да направя този филм. Тези образи дойдоха към мен и аз не питам защо." " Извинете за неудобството и приемете, че не знаех какво върша." И избухва в кикот.

Чух и нещо за схващането на Триер, че великият филм трябва да предизвиква дълбоко религиозно чувство без зрителя да разбира защо. Нещо подобно стана с мен. Но едва след като разбрах защо. Неговото маскировъчно поведение пред медиите вероятно има своите дълбоки основания. Но за себе си се надявам да не греша като препращам към вас тези трогателни за мен размисли. Дори мечтая да стигнат някак до господин любимия ми Автор.


кадър: Antichrist

Автор: Красимира Кирчева - Астрологично Студио "Сезам", ул. "Г.С.Раковски" 205, тел. 0896799404, e-mail: krasi.kircheva@gmail.com